Следвайте Гласове в ТелеграмСтоян Михайловски е един от най-образованите български интелектуалцци,

Следвайте " Гласове " в Телеграм

Стоян Михайловски е един от най-образованите български интелектуалцци, политици и общественици, публицист, в чието творчество непроменяемо участва тематиката за морала в обществото.

„ Колко пъти сме следили, от четиридесет и шест години насам, културни българи – икономисти, финансисти, математици, книжовници, журналисти, учители, юристи, духовници, армейци –  хора лишени от всяко човешко достолепие и достойнство, от всяко самоуважение и самопочитание; хора, в лицата на които се чете това непроменяемо житейско предписание – че единствено който пълзи, не пада! “, написа Михайловски към края на живота си в своите като че ли безконечни и настоящи за българската народопсихология „ Политически и религиозно-философски размисли “.

Предлагаме ви фрагмент, който ни кара да се замислим върху българското минало. И най-важното – българското бъдеще:

Човек може не дотолкоз, доколкото знае, а дотолкоз, доколкото се простират нравствените сили, които слага в услуга на знанието си. Това, тъй като концепцията не въздействува върху нашето живеяне, когато тя населява единствено в интелекта; с цел да упражни сходно влияние, тя тряба да се тури в услуга на възприятието, да се трансформира в буйно увлечение.

Ето по този начин човек бива свободен не дотолкоз, доколкото знае какво нещо е свободата, а дотолкоз, доколкото се простират нравствените сили, които слага в услуга на своята независимост. Това, тъй като концепцията за независимост не въздействува върху нашия modus vivendi, когато тя населява единствено в интелекта; с цел да упражни сходно влияние – тя тряба да се тури в услуга на възприятието, да се трансформира в буйно увлечение.

А това значи, че човек бива свободен съразмерно със своите цивилен добродетели – тоест съразмерно с възприятията на дълг, взаимност, лоялност и обич, които го въодушевяват и управляват в обществения живот.

Друго нещо е независимост, и друго нещо е вънкашна независимост, дума Соловьов, като подразбира, че друго нещо е вънкашна независимост, материална независимост, и друго нещо е вътрешна независимост, тоест духовна независимост. Човек може да обладава цялостна вънкашна независимост – получена в подарък, да вземем за пример като вънкашната независимост на българите, и да таи в душата си най-грозни рабски инстинкти. Примери можем да наброим със стотини и хиляди в нашето общество, където безбройни политикани не се подвоумиха, в минута на партийни безредици и ежби, да хулят отечеството си пред чужденеца, да дирят помощ у най-заклетите врази на българството, с цел да заграбят отначало изгубените господарски богатства и преимущества.

Да, поробен човек не значи човек, комуто диктатор някакъв връзва ръцете и лимитира волята и начинанията.

Човек може да е с развързани ръце, да се държи волно и без значение – и да бъде раб.

Казваме раб, а не плебей.

Роб – това е физическият заробеник.

Раб – това е духовният заробеник, робуващият на пороците.

Рабът може да не бъде плебей: това събитие обаче не го прави безгрижен.

Истински свободен човек е оня, който може всичко над себе си; рабът не може всичко над себе си, тъй като е заробеник нравствен, тъй като слугува на своите неприятни пристрастености.

Неволничеството не изчезва с освобождението от политическия гнет; има, наобратно, случаи, когато вънкашната, чисто материалната независимост усиля вътрешното, духовното робуване, като дава на развалата опция да се развива гладко и безнаказано!

Така стана с българите.

Може да се потвърди с една математическа акуратност – тоест със статистически данни в ръка, че от четиридесет и шест години насам развратът в България се е усилвал от година на година; че единственият напредък сбъднат у нас е прогресирането на рабската лакомия и хищност, на рабската омраза и мстителност, на рабското себелюбие и самопоклонство.

Да, робът изчезна – рабът продължава свят да светува.

Стоян Михайловски и брачната половинка му Райна (вляво), доктор Кръстев и жена му Рада. Снимката е от книгата на Здравко Дафинов „ Автентичният доктор Кръстев “

Вънкашният, изкуственият либерализъм бива постоянно една гиздилка, една фешън игра; той се проваля скоро, тъй като гиздилките и модите са работи краткотрайни. Той изчезва безследно, както изчезват работи, които сме възприели не от обич към тях, а по каприз или по неведение, или по недодялан веществен интерес. Капризът и ползата не таят в себе си никакъв детайл или базис за дълговековно съществувание.

Прочее, с цел да не пропадне, демократизмът не тряба да бъде единствено вънкашен, а още вътрешен, тоест не тряба да състои в сухи и бездушни форми, а в дълбоки инстинкти и непоколебими вярвания.

Когато нас движи вярата в едно начало, в един институт, в едно право – ние сме несъкрушими в житейските битки, неуморими в хода си по пътя на живота. На вярата нищо не омръзва. На крепката и безконечна религия попрището е здраво и безконечно.

Наопаки, гдето липсва дух, липсват живоносна мощност и борческа мощ, гдето липсват велико сърце и велика съвест – липсват велика правоспособност и велико творчество.

Погледнете по какъв начин запада православието.

Защо запада?

Защото е ръководено от хора тъпи, бездарни, лишени от водителски качества, неодушевявани от никаква религиозна адмирация и апостолска жаркост, некадърни да провеждат никакво духовно попечителство, предадени на изсъхнал педантизъм и на безплодно обредолюбие!

Така западат и демократическите институции в североизточните и в югоизточните страни на Европа – в същите тези страни, където така жалостно крее и линее православието.

Духът е, който дава живот.

Духът гдето липсва – животът е един мамлив облик на живот, едно незадълбочено привидение, една емблема на безсмислие и неразумност.

Нека впрочем обърнем тил на изкуствения, на вънкашния либерализъм.

Нека престанем да отъждествяваме тези две работи – съществени демократически наредби и действителна национална демократическа организация.

Между тези две работи зее черна яма, когато е въпрос за североизточни и югоизточни европейски страни.

Най-вредоносната омайност е омаята от небивалици, от мислени богатства, от неосъществими преустройства.

Такава е българската омайност.

Такава е, по-вярно, омаята на тези постоянно разбунени юношески детайли у нас – детайли, които нито преди петдесет години, нито през днешния ден, не смогнаха да схванат тая истина – че единственият, легален, рационален, дееспособен и народоспасителен бунтовник е Времето!

Основните институции биват отзив на обществената съвест, само че на сегашна обществена съвест, на обществена съвест по всякакъв начин проявена от националните маси, а не на някаква си бедна обществена съвест, крияща се в сантименталните ожидания на идеолозите и в мъглявите очаквания на невъзмъжалите трибуни.

Когато главните институции изричат бъдеща обществена съвест, те са една фантазия, тъй като те съставляват като нещо съществуващо това, което в действителност не съществува – те са израз на душа, мисъл и религия, каквито обществото не може да схване и разбере, на които затова то не може да оцени потребата, от които затова то не може да чака помощ и избава и не може да ги зачита и уважава.

Основните институции тряба да се трансформират малко по малко паралелно с смяната на нравите; нравите са една стълба, по която стълба се качват и въздигат стъпка по ходило законите: всяко ходило съставлява един интервал в обществения процес: ето – това е то културен напредък.

Тен бележи:

Que les institutions respectent les moeurs – et les moeurs respecteront les institutions; в случай че институциите зачитат нравите – и нравите ще зачитат институциите.

Велика истина – от дълго време дефинирана от всички социолози, истина, върху която почива както обществената философия на Ав. Конта, по този начин и научната философия на Ренана – само че истина, уви, останала до ден-днешен незнайна на българските политикани.

В България главните институции прогласяват страната за правова страна. Това е великолепно. Но ще бъде великолепно тоже, в случай че се знаяше добре, че правова страна не е оная, където правата са написани единствено на бяла хартия – а оная, където правата са били авансово написани в сърцата.

На това българските елевтеромани дават отговор:

– Нашите съществени институции съставляват един отдалечен идеал; само че отдалечен или не, ние не можем без него.

Колкото думи, толкоз и заблуди.

Когато институциите съставляват един отдалечен блян, те нямат друга стойност с изключение на оная на един знак, на едно философско мнение, на един нов обществен experimentum, на непризнато някакво credo.

А в действителност институциите са тогава нещо действително, когато те съответствуват с грубите, само че истински използва на националните маси – когато те дават отговор на бруталните, само че неотложни и въпиещи ползи на страната.

Институциите на един народ са неговото нравствено-духовно облекло.

А единствено това облекло бива положително (искаме амнистия за баналността на тая фигура), единствено това облекло бива положително, което се прави по размер.

В умозаключение, без превъзпитание и морална просвета не са налични и осъществими никакъв либерализъм, никаква независимост.

Демократическата независимост не се усвоява, а се насажда полека-лека в духовете, учи се. (La liberté ne se prend pas, elle s’apprend – Et. Lamy).

А за всяко учене е потребно време.

Когато речем за нещо, че то е предмет на учене, ние споделяме, че то не може да бъде плод на импровизиране.

Всяко проучване, всяко упражняване, всяко чиракуване биват мудни, комплицирани, постепенни, извънредно сложни.

Знанието е финален фазис и етап на един непосилен поход.

Умението, опитността, вещината са последна форма на едно дълго и горестно самоборство.

Инфо: bravestories.eu